НАЦИОНАЛНАТА ДЪРЖАВА И НЕЙНИТЕ ВРАГОВЕ – НЕОЛИБЕРАЛИЗЪМ И КОМУНИЗЪМ

„Неолиберализмът стана една от най-разпространените, ако не и най-опасните идеологии на 21 в.”

Henry Giroux

Националната държава възниква след дълъг период на еволюция на обществените взаимоотношения, характеризиращ се с трансформация на стопанските дейности, възникване на нови обществено-икономически порядки, развитие на науката и техниката, промяна на статута и характера (урбанизация) на населението, изменение на правовия ред, въвеждането на всеобща образователна система, секуларизация (изключване на Църквата от държавните дела), еманципация на индивидите, поява на нови идейни и философски течения и движения и т.н. Преди това, в епохата на традиционните монархии, националната държава не само че не съществува, но тя не е и възможна, тъй като тогава на първо място стоят интересите на монарха или на династията, но не и на народа. Монархията съдържа в себе си теократичен принцип, който предполага, че властта на владетеля произхожда от Бог, което напълно изключва народните маси от участие в управлението и в политическите и дори икономическите процеси. Следователно не може и дума да става за национално начало там, където огромна част от населението е почти изцяло изключена от обществено-политическия живот и й е отредена статична, пасивна и подчинена роля. Едва след упадъка и краха на традиционната монархия националната държава става възможна, понеже се появява реален шанс за включване в държавните и обществените дела на други прослойки, а влиянието на светската и църковна аристокрация е ограничено сериозно. Но въпреки че националната държава е преодоляла задържащата роля на църковните и монархическите институти, на теократичните тежнения и на религиозната догматика, то определени компоненти от тях все пак са здраво вплетени в нейната тъкан. Защото християнството е предало на европейските народи своя общочовешки морален кодекс, който е залегнал дълбоко в душата на европейската цивилизация, изграждайки днес нейния духовен постамент; християнството е духовната основа, върху която е построено зданието на демокрацията, която неслучайно е възникнала само и единствено тук и представлява уникално европейско явление.

От десетилетия обаче тече не съвсем видим, но силен и непрекъсващ, подобен на подводно течение, процес на разлагане на националната държава, който в последно време дори се усилва и заплашва да доведе до нейното ликвидиране и то именно там, където тя възниква – в Европа. Това поражда въпроса дали става дума за напълно естествено явление, за закономерност, обусловена от развитието на социално-икономическите отношения, или имаме работа с преднамерено начинание в огромни мащаби, преследващо определени цели. Именно на разгадаването на този проблем е посветен настоящият анализ. В него ще се постараем да изясним причините за колапса на националната държава, за кризата на националния дух и идентичност, за упадъка на християнския морал и за разлагането на традиционните ценности на европейските общества. Факторите, обуславящи тези дълбоки и често невидими процеси, както може да се очаква, са многобройни и комплицирани и затова се нуждаят от по-обширен анализ, какъвто не може да се побере в рамките на този формат. За това ние ще насочим вниманието си към основните врагове на обществата, организирани на национален принцип, които врагове се явяват, от една страна, неолиберализмът, представляващ интересите на международния свръхедър капитал, и, от друга – комунизмът, приел разнообразни форми с намерение да скрие истинските си същност и замисли. Неслучайно унгарският премиер Виктор Орбан заяви на конференция в Будапеща, че „Европа е предадена с конспирация, водена от могъщи финансисти, левицата и представители на неизборни длъжности”.

Ролята на капитала се изразява в това, че той оказва много силен натиск върху политиците и гражданите и ги поставя в подчинена нему позиция чрез несметните си богатства, чрез лобитата си, чрез притежаваните, контролираните или създадените от него медии и неправителствени организации, които всички са мобилизирани да обработват политическата класа и обществото, за да ги насочат в изгодна за него посока. От своя страна комунизмът дрогирва и докарва до безсъзнателно състояние населението със своите несъстоятелни идеологически фикции, упорито пропагандирани и натрапвани от псевдоинтелектуалците, левите партии и обслужващите ги „правозащитни” организации. И от двете страни, от двата лагера се чуват приблизително едни и същи призиви за демонтиране на националната държава уж поради нейната непригодност, за премахване на държавните граници, за приемане на колкото се може повече имигранти, за отстраняване на националните символи заради тяхната „ненужност”, за построяване на мултикултурни общества, за безусловна толерантност към чужденците, за отказ от националната идентичност и суверенитет. Тези лозунги съвсем не са случайни, тъй като и капиталът, и комунизмът си имат своите собствени користни планове за отслабване и дестабилизиране на националните общества, които планове ще разгледаме тук.

Характерна черта на капитала е изконният му и непреодолим стремеж към окрупняване, към завземане на все повече пазари и ресурси. Това поражда необходимостта от проникването му в нови и нови територии в търсене на евтини суровини и евтина работна ръка, които биха му осигурили още по-големи печалби. Поради това капиталът има наднационален характер, тъй като не се интересува къде ще вложи парите си – важното е те да се умножат. Границите и различията в езика, културата, етническия произход, религията, обичаите и традициите не само че не са важни за него, но дори направо му пречат, защото му създават затруднения в комуникациите, организацията, логистиката, движението на стоки, капитали и работна сила и освен това му костват повече средства за митнически такси. Съвсем разбираемо е той да се стреми да отстрани тия пречки, които възпрепятстват неговото разрастване.

Разполагайки с колосални средства, концентрирал огромна част от световното богатство в ръцете си, капиталът на практика притежава мощен инструмент за въздействие върху политиката, партиите, медиите, публичните и неправителствените организации (които в голямата си част са създадени от него и работят в негова услуга). С помощта на парите и влиянието си над тези ключови сфери той пропагандира и лансира своите тези в общественото пространство, обличайки ги в приемливи и привлекателни одежди. Неговата идеология, така да се каже, е неолиберализмът, който той използва за да създаде в обществото определени настроения и нагласи, да подготви почвата за безпроблемното внедряване в съответните законодателства на удобни нему облагодетелстващи го правни норми. Тези норми трябва да му осигурят безпрепятственото му циркулиране и опериране по всички континенти и океани и в крайна сметка да му гарантират още по-големи печалби.

Неизчерпаемите му финансови запаси му дават възможност активно и агресивно да влияе (меко казано) върху политическата класа и средствата за информация, а оттам и върху обществеността. Спонсорираният от него по различни начини и чрез различни канали (не винаги легални) политически елит получава по този начин силна материална мотивация да подготви очакваната подходяща нормативна база. Обработено предварително от медиите, обществото не реагира на взетите под натиск на бизнеса решения на правителствата, или реакциите му са анемични и спорадични. Единствените проблеми тук могат да възникнат само заради сблъсъка на интереси между различните финансови и икономически играчи, който често придобива характера на истински, макар и задкулисни, войни.

Ролята на средствата за осведомяване в тези процеси е в това да огласяват в подходяща форма интересите на спонсориращите ги кръгове, представяйки ги като обществено полезни. Тоест обществото е направо изключено от вземането на съдбоносни за самото него решения, които в крайна сметка са резултат от борбата за надмощие на разните икономически групировки. Така капиталът, заобикаляйки обществото и държавата благодарение на изключителните си финансови възможности, поставя своите интереси над тези на гражданите, защото печалбата е неговата основна грижа. Но ние не можем да му се сърдим, защото той се представлява от хора, а ние знаем, че човешката природа е несъвършена и алчността е неизменна част от нея. Затова нашата цел, целта на обществото е чрез публичните институции да бъде наложен такъв контрол върху финансовите и икономически процеси, който да не позволява алчността, първичният стремеж за печалби да бъде водещ принцип в тези сфери.

Неистовият глад за нови ресурси и пазари принуждава капитала да се стреми към все по-голяма мобилност и всеобхватност, които да му осигурят достъп до всички, дори и най-отдалечените, сурови и недостъпни кътчета на планетата. Очевидно е, че държавните граници (а също законодателствата и регулациите) са сериозна преграда пред осъществяването на тази така мечтана глобална експанзия, предвиждаща оживена и енергична транснационална и трансконтинентална икономическа активност. Липсата на граници със сигурност би улеснила и би увеличила неимоверно международната търговска дейност и движението на финансовите потоци, а оттам и приходите на капиталистите. Така че границите са на техния прицел от доста време.

Проблемът за капитала обаче е, че тези ограничителни линии всъщност определят и разграничават териториите на местообитание на отделните човешки общности, които наричаме нации, представляващи свързани помежду си чрез общи традиции, език, култура, история, кръв и религия индивиди. Докато у тези хора съществува чувството за принадлежност към тяхната общност, към тяхната нация, те не биха били съгласни границите им да бъдат премахнати, защото това би означавало безконтролно нахлуване на външни хора с чужди на техните нрави, морал, привички, култура – все неща, от които съвсем резонно са се бояли и от които са се предпазвали именно посредством границите си в продължение на векове. Това е съвсем естествен, нормален и здравословен инстинкт за самосъхранение, който е помогнал за оцеляването на всички съществуващи днес нации. Та кой би искал в страната му да нахлуят пришълци, които да се възползват неограничено от благата й и дори да я опустошат, а след това необезпокоявано да я напуснат без никакви угризения, тъй като нищо не ги свързва с нея и разбираемо нямат причини да милеят за нея?

Следователно нациите, респективно чувството за национална принадлежност у гражданите, пречат за премахването на границите, спиращи циркулирането на опасно големи и враждебни маси от хора, което пък възпрепятства ненужното и вредно размиването на кръвните и културни различия. И точно затова атаката на капитала, осъществявана на много фронтове и главно чрез внедряване в общественото съзнание на неолибералната доктрина, е насочена именно към националната държава. Усилията му са отправени към деструкция на онези елементи, които карат хората да чувстват принадлежност към своята нация – общ език, етнос, история, религия, култура. Именно поради това те са подложени на тотално дискредитиране и поругаване в политическото и медийното пространство, въпреки точно обратните нагласи на самото общество. Точно тази е причината, поради която националните герои и вдъхновяващите и обединяващи личности, победи, успехи и завоевания се очернят и принизяват, а специфичните и уникални културни особености биват осмивани, отричани и захвърляни на бунището. Зад тази зловеща кампания срещу всичко национално стои капиталът, целящ обезличените и лишени от национална идентичност народи да се примирят безропотно с премахването и на последната им барикада – техните граници.

Но в това си вероломно начинание капиталът не е сам – той има неочакван „съюзник”, макар и по неволя. Колкото и парадоксално да изглежда на пръв поглед, неволни негови съучастници в това зловредно дело са неговите антиподи и отрицатели – левите сили. Те, разбира се, имат своите собствени, частни користни подбуди, но крайната им цел също изисква унищожаването на националната държава и на националния дух у гражданството. И точно в тази точка интересите им се преплитат и припокриват с тези на мултинационалния капитал. Това въобще не означава, че действат заедно, че действията им са координирани или че имат общи цели, а само че независимите им усилия, са насочени в една точка, което има изключително силно негативно въздействие върху обществата. По същия начин вятърът, вълните, дъждът, студът и жегата малко по малко компрометират и разрушават могъщия вълнолом, и макар че всяка от тези сили действа самостоятелно, то общото им въздействие е огромно и пагубно.

Това, че имат общ враг далеч не означава, че те самите са приятели, че действат съгласувано и че съзнателно и целенасочено си помагат взаимно. Не, те си остават непримирими врагове, чиито интереси по ирония на съдбата са се преплели на даден етап. Това донякъде напомня за отношенията между Съветския съюз и западните съюзници през Втората световна война, за които Германия беше общия враг, но, въпреки че официално бяха съюзници, те преследваха напълно противоположни дългосрочни цели и самите си оставаха безкомпромисни неприятели, които до края на войната и след това се стремяха да вземат надмощие един над друг.

Това, което свързва и обединява цялото широко ляво пространство – комунисти, социалисти, зелени, анархисти, правозащитници, анархо-синдикалисти, антикапиталисти, природозащитници, антиглобалисти, прогресивни партии, партии на труда, радикални леви, еколози, алтерглобалисти, неомарксисти, интернационалисти и много други – е борбата им срещу капитализма. Разрушаването на капиталистическата система е целта, към която всички те се стремят, въпреки официално пропагандираните им платформи, и която ги кара да се съюзяват и действат заедно в общи политически блокове. Тази цел обаче на практика ги прави врагове на неолиберализма, който от своя страна проповядва капитализъм от най-чист, най-примитивен вид – концентрация на собствеността и ресурсите в ръцете на група избрани, максимално орязване ролята на държавата, пълното изключване на функцията й на регулатор на икономическите и финансови процеси, напълно свободни от държавна намеса и саморегулиращи се пазари. Тази концепция де факто обслужва интересите на свръхедрия капитал, проправяйки пътя за тоталното му доминиране в обществения живот и поставянето на неговите интереси над обществените, над националните. Всъщност интересите на чудовищните мултинационални компании влизат в противоречие с интересите на обществата, поради което първите съвсем естествено се стремят да се наложат над вторите. Което изисква да бъдат подменени обществените нагласи така, че интересите на капитала да изглеждат като неразривно свързани с тези на обществото.

Оказва се, че двата срещуположни идеологически полюса – неолиберализъм и комунизъм, въпреки огромните си различия, въпреки противоборството и ненавистта между тях и въпреки противоположните си крайни цели, имат общ противник – националната държава. За едните (неолибералите, т.е. едрия капитал) тя е пречка пред глобалната им икономическа хегемония, а за другите (левите сили, т.е. комунистите) е препятствие пред налагането на комунистическата система в световен мащаб. И макар враждата помежду им до продължава с пълна сила, то една значителна част от усилията и ресурсите им, при все че не са координирани, са насочени към разрушаване на националната държава, което сумирано представлява огромна разрушителна сила.

Основанието да отделяме тук подавляващо внимание на неолиберализма е, че той, за разлика от намиращия се в момента под прикритие и полулегалност комунизъм, е господстващата днес религия, под чийто флаг капиталът осъществява своя завоевателен поход срещу целия свят, подчинявайки страни и народи и натрапвайки им своята неолиберална догма. Неолиберализмът в съюз с корпоративното либертарианство (което, според Ноам Чомски, яростно лансира тезата за правото на корпорациите да правят каквото си поискат без държавата и обществото да имат правото на каквато и да е намеса в делата им) разлагат колективното мислене, разкъсват връзките в обществото и унищожават чувството за принадлежност към общността, към нацията. Те пропагандират, че не обществото, а индивидът е най-важният фактор, издигайки го на пиадестал. Те проповядват, че егоизмът е движещата сила на световния прогрес, че личните ни потребности, капризи, амбиции, прищевки, планове, стремежи, желания и претенции са по-важни от общественото благо, че трябва да мислим само за нас, а не за обществото, че в центъра на всичко трябва да поставяме себе си.

Всъщност тази идеология служи като удобно оправдание за егоцентричния капиталист, който поставя своите частни интереси над обществените, който е готов да погази всякакви законови и морални норми в името на печалбата. Но неолибералните идеолози и либертарианците пропускат факта, че без обществото индивидът е нищо, кръгла нула, защото без помощта, опита и примера на околните и на предходните поколения (които се предават именно и само чрез обществените механизми), той не би могъл да се научи да говори, ходи, пише и дори да мисли като човек. Само в обществото индивидът може да придобие всички нужни му социални, професионални и лични умения; само в обществото той се превръща в пълноценна личност, докато без него той е просто едно безсловесно и безсъзнателно същество, едно животно в човешки облик, но без човешко съзнание.

Неолибералните догматици съвсем умишлено изпускат неудобната им истина, че капитализмът, капиталистическите отношения, които те неуморно възхваляват, са невъзможни без ресурсите на обществото и без инфраструктурата, изградена от него. Та как могат да съществуват и функционират пазарът, търговията, индустрията, движението на стоки, капитали, хора и идеи и икономиката като цяло без публичните институции и държавните органи – болници, детски градини, образователна система, полиция, армия, съд, прокуратура, затвори, шосейни пътища, мостове, железопътна мрежа, летища, местна и държавна администрация, армия и т.н. И въпреки че най-интензивно използва всички тия дадености, сътворени и поддържани с общите средства и усилия на всички граждани, капиталът отказва да бъде съпричастен към нуждите, разходите и проблемите на обществото.

Неолиберализмът и неговият спътник дясното либертарианство прокламират абсолютна свобода на индивида (разбирай на капиталиста, защото той е най-силен от всички индивиди), орязване на държавните регулации, намаляване и дори премахване на данъците за капитала, ненамеса на държавата в икономиката; обявяват се против държавния контрол за безопасност и ефективност на лекарствените средства, против минималната работна заплата, против всеобщата военна повинност, против държавния контрол над средствата за информация, против ограничаването на имиграцията, против задължителното образование, против забраните и ограниченията за притежание на огнестрелно оръжие, против митническите тарифи и други видове външнотърговски бариери, против всякакви държавни дотации, например за селското стопанство, против данъчното облагане (което смятат за аморално?) и антимонополното законодателство; обявяват се още за легализация на всички или на част от наркотиците. За да наложи своята тотална доминация над обществата, той иска да се отърве от обществения контрол и от своите задължения и отговорности към обществото, като премахне всички данъци, такси и акцизи, дължими от него на държавата, въпреки че именно той най-активно се ползва от нейните услуги и от железопътната, шосейната, авиационната, образователната, здравеопазващата, правоохранителната, комуникационната, енергетическата и съдебната инфраструктура.

Премахвайки или обезсилвайки държавните и обществени институти, неолиберализмът връща обществата към корените на капитализма, когато той е имал господстваща роля и пролетариатът, народът е бил подложен на варварска експлоатация. Именно това цели капиталът – да подчини държавата и да премахне регулациите, които служат като намордник срещу хищническия му характер.

Капиталът иска да обсеби неусетно и безболезнено хората, останали без корени и култура, и да ги превърне в обикновени консуматори, довеждайки ги до състоянието на овце, чийто единствен стремеж в живота е да се заситят и да удовлетворят физиологическите си нужди. Всичко извън грубия и примитивен материализъм – всяка капка духовност, всяка щипка етика, всяка глътка култура, ще бъдат унищожени, за да може капиталът безпрепятствено да властва над бездуховното и дресирано стадо. Плутократите ще бъдат новата аристокрация, която няма нужда от нации и просветени духовно личности, защото те са препятствие пред нейните амбиции да властва неограничено. Затова и последните искри на духовност и националност трябва да бъдат угасени от новите господари, заливайки ги с непресушими потоци от пошлост, вулгарност, примитивизъм, кич, безкултурие, първобитен меркантилизъм... и имигранти. Колкото по-нравствено безчувствени и духовно бедни са хората, толкова по-безкритични са те и толкова по-лесно могат да им пробутат евтините продукти на съвременната постмодерна „култура” и на бълващия безличните си изделия в огромни количества, студен и лишен от човешки облик и характер капитал.

Подложена от десетилетия на безкомпромисните удари на своите врагове, държавата вече е достатъчно отслабена, за да не е в състояние да защитава интересите на гражданина, защото нейната нова функция е да го наказва за мнимите му прегрешения, да го държи на каишка, за да не си позволи никакви отклонения от установените правила, бранещи интересите на капитала. Каишката и пръчката, които максимално ограничават свободата и активността му, са приписваните му измислени грехове – победите и завоеванията му, представяни вече като престъпления; естествените му притеснения и желанието му да се защити от нахлуващите в дома му чужди хора и влияния, които притеснения и желания се показват като мотивирани от расистки подбуди; делата на героите и великите му личности, изобразявани като нарушения на реда и дори актове на терор; националните му идеали, заклеймявани като реваншистки и националистически; историята му, обявявана за пример за варварство; традициите му, осмивани като патриархални и затова изостанали и ненужни; патриотизмът му, обвиняван за войните и нещастията му; религията му, жестоко хулена като източник на ретроградност и препятствие пред модернизацията му; етноса му, сочен като излишен товар, дърпащ го към дъното; културата му, изтъквана като невзрачна и спъваща развитието му.

В днешно време главна движеща сила на световната икономика и политика се явяват не принципите на демокрацията, а пазарният фундаментализъм, мотивиран единствено от преследването на печалби. И, както казва Henry Giroux, „днес е по-лесно да си представим края на света, отколкото края на неолибералния капитализъм”. Същият забелязва, че „от 1970-те ние ставаме свидетели как силите на пазарния фундаментализъм лишават образованието от неговите обществени ценности, критическо съдържание и граждански отговорности, като част от неговата по-голяма цел за създаване на нови субекти, отдадени на консумеризма, безрисковите отношения и деструкцията на социалната държава”. Капиталът е подчинил всички важни обществени институти, превръщайки ги в инструменти за пропагандиране и налагане на неговите интереси. „Не само че неолиберализмът подкопава гражданското образование и обществените ценности..., той също се отнася към знанието като към продукт, насърчаващ неолибералната логика, която гледа на училищата като на молове, на студентите като на потребители и на преподавателите като на предприемачи” (Henry Giroux) (виж).

Използвайки колосалните си ресурси и могъщото си влияние, капиталът внушава на обществата чрез контролираните от него политици и медии, че пазарът трябва да бъде основна организираща сила на политиката, икономиката, културата и на целия обществен живот. Това помага за неговото последователно и все по-засилващо се настъпление срещу демокрацията, обществените блага, социалната държава, културата и нестоковите ценности. За закономерност се приема, че цялата власт трябва да се предаде на пазара и корпорациите, а не на правителството, което не бива да бъде силно, защото уж по презумпция застрашава свободата на личността. Неолибералните принципи изискват държавата да бъде подчинена на корпоративния капитал и транснационалните компании, а правителствените учреждения да се занимават с дерегулация, трасиране пътя на едрите капиталисти и профанизиране и държане в послушание на гражданството.

Силните правителства и националната държава са сериозна пречка, те са врагова за капитала, който се стреми да ги дискредитира, отслаби и подчини, за да не пречат на попълзновенията му. Бясното преследване на повече печалби мотивира корпорациите да изместват дейностите си зад граница, което води до оттичане на капитали и работни места. Това олицетворява интернационалния характер на едрия капитал, който никак не е загрижен за националните интереси, тъй като неговите имат глобален, извъннационален характер. Затова интересите на капитала разрушават националните граници – те не са му нужни, те му пречат и спират неустоимия му устрем към печалби. Силата и властта му демонтират исторически сложилите се гранични линии, без да зачитат културните и етнически особености, които нему не са необходими, а само му създават проблеми. За да се премахнат националните граници, трябва да се отстрани това, което ги поддържа, което има нужда от тях. А това е чувството за национална принадлежност, исторически обусловено от общите за дадена група от хора език, култура, религия, етнос, история, обичаи, манталитет. И той се заема с тяхното подкопаване, за да предизвика колапса им и да ги премахне от пътя си. Компрометирането на тези основи на националния дух става чрез злепоставянето и неглижирането им, изоставяйки ги уж като ненужни и дори вредни в някой тъмен ъгъл. Тези фундаментални и безценни фактори биват дискредитирани, като на тяхно място в общественото съзнание се монтират други – пазарните механизми и безогледното преследване на печалби, представяни като неотменна и най-важна част, същност на демокрацията; сексуалната разюзданост и бракът за всички (т.е. еднополовите бракове); лансирането и фаворизирането на маргинални елементи като гейове, лесбийки, транссексуални, проститутки, престъпници, малцинства, имигранти; поставянето на частните, индивидуалните интереси над тези на обществото.

Претенциите на маргиналите се изтикват на преден план, огласяват се широко и се представят за жизненоважни, за първостепенни, за по-значими от интересите на останалите граждани, които представляват над 90% от обществото. Така маргиналите, асоциалните елементи, изкуствено биват превръщани в значим фактор, по който трябва да се равняват всички други и чиито ексцентрични и дори перверзни фриволности трябва покорно да търпят. Прищевките, аморалното им поведение и даже патологичните им отклонения и прояви се налагат като висша норма, която, ако и да не може всеки да следва, то поне задължително трябва да одобрява, особено ако желае развитие в кариерата и йерархията. Така общественият модел, моралът и нормите, градени с векове и основаващи се на естествените отношения и нужди на обществата, се подменят с псевдо такива; ценностите и принципите, представляващи фундамента на нациите, се подронват фатално и се захвърлят като ретроградни и зловредни.

Накрая обществото, оставено без никакво право на избор, приема покорно и овчедушно, че тези основополагащи ценности и принципи наистина са ненужни, предавайки се под мощния артилерийски обстрел от страна на капитала, чрез неговите радио, телевизия, вестници, списания, книгоиздателства, партии, кинопродукции, неправителствени организации. Идва моментът, когато гражданството е готово да се раздели и с границите, които, както услужливо са го информирали, не му трябват, понеже правото на свободно придвижване е издигнато в култ, фаворизирано и сакрализирано е до степен на свещена неприкосновеност. Вече всеки, на който му харесва нашият общ дом, има право небезпокоявано да се настани в него, без да иска нашето разрешение, само защото се е самообявил за „бежанец”. Политиците не само че не ограничават тези негативни процеси, но дори и ги стимулират, лъжейки, че това е неизменна част от демократичните ценности, които уж изискват да приемаме всеки, появил се на наша територия, без да се съобразяваме с нашите национални интереси и обществени нагласи. Това се прави, без да се вземе предвид, че никоя норма не е универсална и няма всеобщо и всевалидно действие, защото съществуват обстоятелства, при които са необходими извънредни мерки, когато интересът, мирът и оцеляването на държавата и на народа изискват денонсирането или ограничаването на обичайното право, защото на първо място стоят не някакви умозрителни постановки, а само и единствено интересите и благоденствието на нацията.

Той – гражданинът на вече несъществуващата национална държава, няма право да се бои от нахлуващите през широко отворените врати на своята бивша крепост огромни маси от чужденци, защото на него са му втълпили, че противопоставянето на тези процеси, че дори оплакването от тях, е проява на ксенофобия, а не просто на здрав разум. Обвиненията в расизъм и фашизъм са тоягата, с която се дресират народите, които вече нямат право да изразяват открито страховете си, да защитават националните си интереси, идентичността и културната си самобитност, защото това е обявено за дълбоко недемократично и антихуманно. Оказва се, че неограничени права и дори неподозирани привилегии вече притежават само имигрантите, малцинствата и маргиналите, а истинските представители на народа са натоварени само със задължениия и са подложени на неизброими ограничения и рестрикции.

Това се прави, за да бъде пречупен националният дух, да бъде сломен завинаги националният характер и всеки стремеж за национален суверенитет и идентичност да бъде убит. Националната идея е обявена за табу, което не бива да бъде нарушавано при никакви обстоятелства. Деморализираните и денационализирани по такъв начин общества вече не представляват нации в истинския смисъл, защото са изгубили всичко, което дотогава ги е обединявало и което ги е дефинирало като нации. Единственото, по което си приличат индивидите в едни така национално обезличени групи, е умело подхранваният трескав стремеж за придобиване на повече стоки – консумеризмът. Това вече са идеалните субекти от гледна точка на капитала, който услужливо им продава онова, от което те на практика не се нуждаят, но което той им е внушил чрез вездесъщите си реклами като жизнено необходимо.

Капиталът преднамерено и с голямо усърдие отклонява вниманието на обществеността от важните въпроси, от кардиналните проблеми чрез фалшивите, ненужни и деморализиращи забавления, които ни натрапва – кино и телевизионни филми, спорт, реклами, шоута, тв програми, сериали и т.н. По този начин населението бива лумпенизирано, неговите критерии биват опростявани до най-примитивно ниво и то губи способността си да оценява правилно обществено-политическите процеси и да реагира на тях своевременно и целесъобразно. Постепенно правото му да прави свободен избор и да налага своите интереси на управляващите е узурпирано от капитала, който е създал система от лобита, неправителствени организации и други групи и форми за натиск върху властта.

Вече не народът, както подобава, а капиталът – т.е. много малък процент, най-богатите от населението, налага своята воля на правителствата и определя политическия курс на страните. Но това не е демокрация, това на практика е плутокрация – власт на богатите, които влияят чрез своето състояние на вземането на решения от управляващите политици. Демокрацията е мъртва, демокрацията е на лице само в официалните документи, демагогските политически речи и софистките празнословия, но по същество тя не присъства в реалния живот. Гражданството бива сведено до безсъзнателна маса от безгръбначни индивиди, от пристрастени до фанатизъм консуматори, чиято най-висша цел е да да се сдобият с най-новия продукт, излязъл на пазара. Хората вече не са готови да защитават идеи и каузи и да отстояват правата си (освен тези на потребители), но са готови да жертват времето и спокойствието си, да се подложат доброволно на стрес и дори да влязат във физически сблъсъци, за да се доберат до заветната стока по време на Черния петък.

Макар че съществува от няколко десетилетия, неолиберализмът – идеологическата платформа на най-крупния капитал, е в настъпление сравнително отскоро. Допреди четвърт век неговите инспиратори – едрите капиталисти – изпитват сериозни опасения от проникването на комунистическата зараза в капиталистическия лагер, което ги кара да търсят протекцията на националната държава, от която сила и закрила се нуждаят в момента, и да демонстрират загриженост за средната класа и хората на наемния труд. Причината за тази привидна заинтересованост е, че влошаването на жизнения стандарт на населението лесно може да накара значителна част от него да търси алтернативни форми за решаване на екзистенциалните си проблеми, например в предлаганата от комунистическата идеология обществено-политическа система. Това принуждава капиталът да прави отстъпки на пролетариата, за да не го тласне в ръцете на левите идеолози-шарлатани, както се е случвало неведнъж в историята в случаи на остри социални кризи.

Рухването на комунистическия блок обаче премахва най-големите страхове и кошмари на капиталистите, предоставяйки им цялата планета като потенциално поле за действие, което се ограничава само от границите, суверенитета и правните норми на отделните държави. Така те получават възможност да съсредоточат усилията си върху осъществяването на основните си цели – придобиването на глобално господство, пречка пред което вече се явява същата тази национална държава, която до този момент е била техен покровител. Тя ги ограничава чрез своите граници, на които се контролира видът и количеството на внасяните и изнасяни стоки; чрез контрола върху качеството на стоките; чрез митническите си тарифи; чрез регулациите на пазара; чрез социалното си законодателство, което защитава обикновените граждани, включително и от посегателствата на богатите; чрез трудовите норми, създадени отново в закрила на работниците; чрез данъците, таксите и акцизите, които налага на капитала; чрез антимонополното законодателство; чрез налагането на минимална работна заплата; чрез контрола на лихвените проценти и чрез редица други неудобни за капиталистите мерки. След колапса на комунистическата система, националната държава – с нейните граници, регулации, контрол и правни норми – се превърна в основен враг на капитала, срещу който той насочи неограничените си ресурси.

Един от най-ярките примери за могъществото на капитала представляват Съединените щати, където една много малка група хора притежава огромна част от националното богатство и на практика определя вътрешната и външната политика на тази страна. След началото на кризата, започнала от Уолстрийт през 2008 г., 90% от американските граждани са обеднели, а в същото време 95% от най-богатия процент американци са забогатели още повече. Според Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР), САЩ са сред четирите страни с най-голямо неравенство между бедни и богати заедно с Мексико, Турция и Гърция (виж). Социалното неравенство в САЩ е достигнало най-високите си нива за последните 100 години, признава ръководителят на американския Федерален резерв Джанет Йелън на конференция в Бостън, посветена на социалното неравенство: „Различията между доходите и благосъстоянието на гражданите доближават най-високите си нива от последните 100 години, като са се увеличили по време на икономическото възстановяване... Не е тайна, че увеличаващото се неравенство през последните няколко десетилетия може да бъде обобщено като значително нарастване на доходите и богатството на най-горния слой от обществото и застой при стандарта на живот за по-голямата част от домакинствата...”. И това е страната, която налага своя модел на целия свят, възползвайки се от огромното си политическо и икономическо влияние и от военното си превъзходство.

Америка се е превърнала във флагман, в самолетоносач на свръхедрия капитал; Америка е ледоразбивачът, който проправя път на този капитал по цялата планета, разбивайки всичко, което се изправи пред него и което оказва съпротивление. Днес на неговия път се намира Европа, чиято сила е в многообразието от култури, които, макар и конкуриращи се, притежават общи корени в религията и културата, и чиито етнокултурни своеобразности се защитават от националната държава. Тази национална държава е последната преграда пред амбициите на капитала да се сдобие с абсолютна власт над цялата планета. Затова националната държава трябва да бъде разрушена! Именно тази скрита цел се преследва с внедряването в практиката на лозунгите за премахване на границите, за свободно придвижване, за неограничен прием на имигранти, за създаването на мултикултурни общества, за толерантност към чуждите култури, за търпимост към малцинствата и маргиналите, за легализиране на наркотиците, за отказ от националните и религиозни символи, за пренаписване на историята и т.нат.

А политическата класа на Европа отдавна е корумпирана от транснационалния капитал, чиито главатари се намират в Съединените щати, докато т. нар. интелектуални елити са покварени от отровните комунистически утопии. Така тези два важни фактора, които би трябвало да бъдат водачи, обединители и коректив на обществата, стават техни деморализатори и палачи, предавайки интересите на народите, които би следвало да представляват и защитават. По този начин, отслабвайки собствените си общества, те улесняват зловредната дейност на външните и вътрешни врагове, които целенасочено ги инфектират със своите смъртоносни вируси.

Очевидно е, че съвременните либерални общества в Европа не се борят с изкуствено внедрените в техния организъм болести и с опасно високия прилив от имигранти, оставайки учудващо безучастни и равнодушни към тези явления, застрашаващи ги с гибел. Но тази апатия, изразяваща се в липсата на адекватна и решителна реакция от тяхна страна, си има своите логични причини. Известно е, че хората се борят само срещу това, което смятат за опасно, а проблемът с европейските общества е, че не разпознават в споменатите явления заплаха и затова не им обръщат нужното внимание. Те вече са изгубили естествените си инстинкти за самосъхранение и здравия си разум, загубили са способността си да предвиждат и откриват опасностите и да се борят безкомпромисно с тях. Тяхната имунна система е срината, но това не е станало случайно, нито пък е природна закономерност, а е следствие от целенасочената подривна дейност на войнстващия капитал, настъпващ все по-агресивно срещу демокрацията и националната държава, които са пречка за неговите амбиции за глобална доминация.

Следствие е и от непрекъснатите саботажи на комунистическите агенти, преоблечени като социалисти, зелени, правозащитници и др. под., които неуморно подриват устоите на националните общества с преднамерени удари върху техния фундамент, прикрити под фалшиви и лицемерни лозунги за демокрация, мир, равноправие, хуманност. Целта на техните мероприятия е да блокират двигателя на капитализма – буржоазните общества, основани на националната държава и християнските ценности, за да могат да разрушат капиталистическата система, заменяйки я със своя милитаризиран, жесток и потъпкващ човешките права строй.

Днес и капиталът, и мимикриралият комунизъм развяват високо знамената на демокрацията и хуманизма и охотно използуват либерална, филантропска и пацифистка реторика, но не защото наистина изповядват тези ценности (всъщност те са най-върлите им врагове), а само за да заблудят обществата относно истинските си намерения – унищожаването на демократизма, националната държава и свободното общество, макар и изхождайки от различни позиции. Те са ни хванали в своя капан, предифинирайки демократичните принципи и налагайки ни като такива изфабрикувани от тях формули и постановки, обслужващи изцяло и само техните користни интереси. Те са си присвоили правото да ни бъдат морални съдници, да определят какво е морално и какво е демократично; те ни съдят според собствените си правила, наложени ни от тях самите като „демократични”, отдалечавайки ни в действителност от истинската демократичност и от националното ни самосъзнание. И загниващите процеси, разлагащи нашите общества, ще продължават дотогава, докато търпим техния диктат и не съумеем да извоюваме духовната си свобода от тия чудовищни тирани.

Неолиберализмът, зад който стои най-крупният капитал, и комунизмът, криещ се зад различни леви движения, са две крайни явления, задвижвани от крайни сили и преследващи крайни цели, поради което се явяват непримирими врагове на националната държава и свободното общество. Няма никаква рационална и логична причина да съществуват и още по-малко да бъдат определящ фактор в нашите общества. Тяхното съществуване е гибелно за нас, а отстраняването им е жизнено необходимо за нашата свобода и за нашето успешно развитие като индивиди и като народи.

Виктор Кордон